Казват, че сексът бил най-голямата радост в живота. Най-могъщата сила, която кара много хора да губят ума и дума, когато ги "удари хормона". Навремето един мой приятел психиатър разви интересни мисли по повод на влюбването. Според него това състояние напълно покрива критериите за остро психотично разстройство - неадекватно възприемане на света и хората, липса на критичност и /за добро или лошо/ бързопреходност на епизодите.
Естествено е всяко нещо, от което имаме такава огромна нужда да ни прави и особено зависими от него. Затова ако интимната близост е най-висшето благо, то очевидно самотата и сексуалната неудовлетвореност ще са пъкъла. В духа на съвременната словесност - това са "морковът и тоягата", с които природата ни принуждава да следваме извечните и закони.
Не е нужен особен интелект за да се научиш как да манипулираш някого с юздите на сексуалното удоволствие и сексуалния саботаж. Професионалната ми практика ме е срещала с хора виртуози в тази дисциплина. За съжаление това са били все хора, загубили мярката и поради това, превърнали се от агресори в жертви.
Ще попитате "каква е мярката"? Навярно това е спонтанният ни усет да възнаграждаваме партньора за "точните му попадения" или с деликатност да му подсказваме, че това което истински ще ни зарадва е нещо друго. Често този крехък баланс между наградите и наказанията силно се измества в посока на последните. Виждал съм двойки, за които сексуалното общуване сякаш цели да покаже единствено колко "смотан" е другия.
Играта е следната - прелъстяваш някого, за да му докажеш какъв скапаняк е в леглото. Най-често този сценарий се разиграва от жени, на които психоаналитиците прикачват етикета "кастриращи". Това театро обаче не би могло да стане без участието и на особена порода мъже, пристрастени към постоянното кастриране. За външния наблюдател това взаимодействие изглежда напълно абсурдно, но ако се вгледаме внимателно в дълбоките и обикновено скрити мотиви на участниците, то има съвсем разбираема логика.
Каква е "кастриращата" жена и що за печалба извлича тя от сексуалното си поведение?
Отговори на този въпрос може да намерим ако изследваме нейното детството и бащиното и семейство. Представете си момиче, което от началото на съзнателния си живот се е чувствало безпомощно пред деспотичната власт на тираничния си баща. Момиче, което постоянно е съчувствало на нещастната си майка и едновременно с това непрекъснато се е заричало да го върне тъпкано на мъжете един ден като порастне. Психотерапевтите наричат това справяне с преживяното насилие - идентификация с агресора. В конкретния случай то се изразява в следната постановка - "за да не съм слаба като майка си, трябва да бъда властна и безпощадна като баща си". Нещо повече, волята за надвиване над бащата се проектира върху мъжете въобще и е скритата сила, която тласка такава жена да си намира партньори, подходящи за обработка. Обикновено това са чувствителни и деликатни люде, които поради не съвсем стабилната си самооценка, са готови да правят по-големи отстъпки и компромиси със себе си.
В пролога на драмата дъщерята-жертва прихваща мъжа, като му внушава идеята, че именно той е избраният да бъде неин спасител. За да я измъкне от лапите на жестокия и баща той трябва да се ожени за нея. Именно тук е момента, когато тя нанася съкрушителен удар с цялата си сексуална мощ. Поразеният мъж е загубил всякакви съпротивителни сили. Той е обсебен от рицарски блянове и предоставя безусловно личното си пространство за съвместно ползване под неин контрол.
Драматичната развръзка настъпва, когато жената с травматично детство открие, че не е способна да се справя със съпружеските си ангажименти. Това настъпва почти неизбежно, защото разграничаването от майката-робиня е свързано с отхвърляне на женската роля въобще. В представите на такава жена майчинството и домакинството са синоними на женското поробване. Поемането дори и на най-справедливо разпределените семейни роли поражда тягостни чувства и естествен стремеж да се избяга от тях. Идеалният вариант за това е създаването на извънбрачна връзка. В нея жената може да доразвива идентичността си на прелъстителка и така да компенсира комплексите си, че не се справя с прозата на семейното ежедневие.
Освен това неприкритото създаване на любовен триъгълник дава шанс и за друга интересна игра - "хайде вие двамата сега да се биете за мен". Поставен в конкурентни условия, злощастният съпруг е принуден да наддава все повече и повече, като занижава претенциите си към съпругата. Той е готов да даде всичко от себе си, само да я задържи и да запази семейството си. От другата страна мизата също се покачва. Точно в този момент брачното ложе може да се превърне в тепих, на който се разиграват най-ожесточените схватки от турнира "кой кого". Пасивната агресия на жената е заявена с постоянни главоболия и "неразположения". Така тя обявява безсрочна сексуална стачка, крайната цел на която е постигането на пълно сексуално надмощие над съпруга. Паралелно се предприема и психологична офанзива по остатъците от мъжкото самочувствие за да му се внуши в крайна сметка, че едва ли някоя друга би го понасяла такъв.
Ужасното в тази на пръв поглед победоносна стратегия е, че тя не може да доведе до истинско удовлетворение. Колкото и да мрази силните мъже, такава жена изпитва неудържимо привличане към тях. Противоречивото и отношение към тяхната сила и пречи да участва в градивно партньорство. Травматично увредената жена търси силния мъж, за да докаже собствената си сила като го унищожи. Тази игра изисква постоянна смяна на жертвите защото победеният мъж вече не е атрактивен. Той бива провокиран да се държи агресивно, за да се даде повод друг рицар да влезе в ролята на спасителя и кръговрата да продължи.
Представеният сценарии може да има най-различни варианти и разновидности. Същественото е, той не е орисия, която сме принудени да понасяме безропотно. Когато човек осъзнае колко нелепо е подобно поведение, колко много то отдалечава от истинската, трайна и съзидателна близост, тогава той е направил първата стъпка към промяната. За да се извърви обаче целия път, човек обикновено има нужда от сигурна подкрепа и съдействие. Най-добра възможност за това дава съвместната работа с опитен психотерапевт. С негова помощ е възможно не само да се разделим с разрушителните стереотипи и нагласи, но постепенно да съградим в конкретния си живот предпоставките за едно по-смислено и удовлетворяващо партньорство.
Много хора се притесняват, че контакта с психотерапевт би ги легитимирал като "луди" или крайно изпаднали. В развитите страни обаче подобна възможност отдавна се възприема като лукс, който не всеки може да си позволи. Наистина да живееш пълноценно може би е най-важния лукс, който всички заслужаваме.
източник : д-р Румен Бостанджиев
